Морето, най-голямото богатство

Виждали ли сте морето и цялото слънчево крайбрежие на България, когато самолетът ви захожда към летище Бургас от Изток. Златист синьо-зелен разкощ, с бели пухчета на вълните, които се задържат сякаш по-дълго от обичайното. Причината не е в бурното море. Причината е в спокойствието на крайплажната ивица. Сякаш Черно Море опровергава притчите и нежно изгражда естествен басейн за игра на своите деца - хората край морето.

В тази част на Българското Черноморие всичко е плавно и някак гальовно.

Когато гледам морето отгоре, с гордостта на човек, роден на 200 метра от плажа, и прекарал целия си живот, наоколо, когато една от най-високите планини е Странджа от другата страна на залива, си спомням за Христо Фотев ... и за мощната симбиоза в стиховете му. Обяснявам си я от птичи поглед.

МОРЕТО!...

Морето!
Най-голямото събитие!
Как ме издига към върха си - целия
отново ме зазижда във кристала си.
В блестящото съжителство със люспите
на рибите - с крилете на комарите...
(Как ми тежаха дрехите - и тялото,
зазидано във паметта ми... Името.)
След оскърбителното, страшното във навика
да се живее - приеми ме!
Никога
аз няма да те принизя до своите
печални средства за очовечаване.
Аз ще живея с теб, тъй както рибите,
за да си върна детското доверие
в ръцете си, в нозете си. Прекрасно е,
че си голямо. Може би единствено
си вярно ти във строгата абстракция
на картите... В най-мътните ми спомени.
Как въздухът изгаряше хрилете ми,
и перките ми блъскаха дърветата.
И люспите ми падаха по пясъка
хилядолетия преди сълзите ми...
Море - и най-интимното движение
(с което се съблече пред очите ми
и се венча със въздуха... Ноември е.
Сезонът на легендите и чашите.)
Ти смъкна най-драстично цветовете си -
по-голо и по-истинско от въздуха
се извиси срещу ми... А делфините?
А тяхното грегорианско пеене
на старогръцки? О, море на изгрева.
Море на вечерта - и полунощите,
опитомено в толкова пристанища.
Върни ми и хрилете ти, и перките,
и радостта ми от живота в твоето
пространство, светлина...
А хоризонтите
как бягаха на пръсти по вълните ти.
Поети и моряци - в отчаяние
те гледаха - голямото събитие
в живота ни и може би единствено...
Прекрасно съчетание на толкова
несъвместими елементи - кончета,
актинии съзвездия и гларси...
На пясъците - пеещата струя
на бившите скали... Но невъзможно е
да продължа по ръста ти със думите.
Ще спра за да живея аз -
сълза съм аз
от скулите ти - тръгнала към устните.

Христо ФОТЕВ.